Кападокия

Кападокия (на латински: Cappadocia; на гръцки: Καππαδοκία, на персийски Katpadukya – „Земя на красивите коне“) е историческа област в Централен Анадол, между древните страни Понт, Армения, Киликия, Галатия и Фригия в поречието на река Халис. Географските елементи включват драматични образувания от меки вулканични скали, оформени като кули, конуси, долини и пещери. В скалите са издълбани храмове и цели тунелни комплекси, датиращи от византийско и ислямско време[1].
Кападокия възниква като ахеменидско сатрапство, завладяно от Александър Велики. След смъртта на Александър Македонски районът се управлява от слаби монарси, попадащи лесно под влиянието и контрола на съседите си, особено след Митридатовата война. През Елинистичната епоха южна Кападокия е сатрапия на Селевкидите. Главният град Мазака, по-късно преименуван Цезарея, се е намира в полите на планина Аргей.
Попада под римска юрисдикция през 18 г., когато клиентният на Рим владетел на Кападокия Архелай е призован от император Тиберий и арестуван в метрополията поради подозрения в нелоялност. През 114 г. император Траян за кратко прехвърля Кападокия към състав на провинция Армения.
Кападокия остава римска провинция до разделянето на Римската империя, когато попада под управлението на Константинопол. През IV век провинцията е сфера на действие на Кападокийските отци, считани за първите, формулирали Християнския Символ на вярата.
Византия губи провинцията след битката при Манцикерт, а по-късно районът попада в Османската империя.